. На 5-ти август Apple премахна общо пет подкаста на популярното

. На 5-ти август Apple отстрани общо пет подкаста на известното предаване на Алекс Джоунс – Инфоуорс. На идващия ден Фейсбук изтри пет страници на същото предаване, след което последва реакция и от Youtube, който заличи профилирания канал на Инфоуорс. Вероятно доста български читатели на КОСМОС БГ не са наясно с това кой е Алекс Джоунс. Накратко казано, това е известен пропагандатор на тайни теории, като Youtube клиповете му имат (или по-точно имаха, тъй като към този момент са изтрити) милиарди гледания. Не милиони.. С други думи – това е човек с голямо въздействие, който доближава до доста необятна публика. При това е пропагандатор на така наречен “фейк нюз ” (фалшиви новини). На фона на всевъзможни безобразни тайни теории, на които няма да се спирам, тъй като съм админ на галактически уебсайт, на страниците на Инфоуорс участва и така наречен “лунна интрига ” – лъжетеорията, че човек не е бил на Луната. На страниците на КОСМОС БГ неведнъж съм оборвал тази интрига и безапелационно съм доказвал, че причините на конспираторите издишат. Не е чудно, че когато Джоунс получи тези банове в обществените мрежи, доста хора се зарадваха. Но аз се запитвам: верни ли бяха претекстовете за изгонването? Можеше ли да се постъпи иначе? И изобщо: по какъв начин би трябвало да постъпваме с очевидните разпространители на неистини в обществените мрежи, защото е видно, че тяхното наличие става все по-видимо и съществено? Youtube да вземем за пример се е трансформирал в парадайс за плоскоземните хахо-хихита. Докога това ще продължи? 

Нека първо се срещнем с претекстовете на Apple и Фейсбук. Веднага прави усещане, че нито една от фирмите не показва “фейк нюз ” като причина за изгонването на Джоунс. Не, това не е битка против подправените вести. Напротив – фирмите се базират на нарушаването на разпоредбите на общността и потреблението на така наречен “реч на омразата ” от страна на Джоунс – разбиране, което е извънредно разтегливо и също така, както разяснява юристът Дейвид Френч за Ню Йорк Таймс, е субективно и няма правна тежест. Ето за какво този претекст слага обществените мрежи в уязвима обстановка, ето за какво доста хора ги упрекват, че нарушават свободата на словото и репресират хората.

Дали можем да приказваме за същински репресии? Нека да отбежим нещо значимо – Фейсбук, Гугъл, Apple са американски компании и като такива се преценяват с американското законодателство. Защитниците на свободата на словото неведнъж се базират на така наречен Първа корекция, която гласи: “Конгресът няма да прави закон по отношение на одобряване на вяра, или на нейното свободно упражняване; или ограничаваме свободата на словото, или на пресата; или правото на хората спокойно да се събират, и да подават петиция пред държавното управление за коригиране на неправди. ” И надлежно когато се появят подозрения в накърняване на свободата на словото, незабавно потеглят обвинявания, че е нарушена тази Първа корекция.

Но дали? Нека да разнищим какви са правилата на свободата на изразяване според рамкираното от тази къса корекция и ще забележим, че нещата не са такива, каквито мнозина си ги показват. 

Забележете още първата дума. Конгресът. Да, Конгресът! На процедура Първата корекция подсигурява, че американските управляващи няма да са тези, които ще преследват човек за инакомислие и няма да го подлагат на репресии. Нито повече, нито по-малко. Всеки може да пуска вицове, да се майтапи с някой конгресмен или президента и да е спокоен, че няма да лежи в пандиза за това. Но това право се простира единствено до държавното управление, не и до частните компании. Фейсбук, Гугъл и Apple са частни компании и могат да дефинират свои лични правила. Съответно, регистрирайки се в техните уеб сайтове, ние сключваме контракт и се съобразяваме с тези правила. Ако ви изтрият коментар във Facebook, това не е нарушаване на Първата корекция. Ако инцидентно сте регистриран в американски конгрес и ви изгонят заради каквато и да е причина – също. Правилото не се простира и до частните американски медии. Не можете да търсите сметка от медиите, в случай че не ви дадат естрада за изява. Правото за изява в ефирен ефир не ви е обезпечено. Има и още нещо, което също може да ви шокира: правилото не се простира и до работодателите! Ако вашият шеф реши да ви уволни по тази причина, че сте споделил нещо в обществените мрежи, нищо не можете да извършите. Работата е договорка сред служащ и шеф, освен това изцяло доброволна и всеки има право да я приключи когато си изиска и при каквито и условия си изиска. Правилото е правилно с едно изключение – в случай че сте служащ за държавното управление, включително за държавна организация, полиция, учебно заведение, университет. Тогава държавното управление е ваш шеф и Първата корекция може да ви защищити от вероятно уволняване. 

Медиите са наричани четвъртата власт, освен това не напълно без съображение (на британски дори има следния израз: The four pillars of democracy are Judiciary, Executive, Legislature and Media). Те изгреждат общественото мнение, а обществото може да смъква държавни управления. През последните години като пета власт от ден на ден се утвърждават и обществените мрежи. Хората се събират, разискват властови решения, провеждат митинги и също могат да смъкват държавни управления. Но обществените мрежи (в това число Facebook) са частни компании, имат право да дефинират разпоредбите за присъединяване в тях (колкото и несъвършени да са), да гонят хора когато си изискат и както си изискат. Това обаче не трансформира обстоятелството, че като частни компании те са ръководени от хора. Съответно тези шефове си имат своите метафизичен и политически възгледи. Съответно тези хора могат да прокарват въпросните възгледи посредством фирмената си политика и да ги постановат. И надлежно това се случва. Като огромни корпорации те се стараят да привлекат голям брой клиенти, които обаче живеят в разнообразни страни и принадлежат към разнообразни култури. И надлежно въпросните огромни корпорации следват доктрината на мултикултурализма, която, по думите на Дейвид Камерън, някогашен министър-председател на Англия, е претърпяла неуспех. 

Дани е моя другарка от Стара Загора. Преди няколко дни тя беше изгонена от Facebook. Как се случи това? Преди няколко години разгласила на стената си анекдот, който е прекомерно прочут и изхабен, пък и неведнъж е пускан в интернет около София прайд. Да, става въпрос за вица “Какъв е този звук, Джеймс? ”. Публикувала го и не запомнила за него… Сега, няколко години по-късно, незнаен човек видял вица, докладвал профила на Дани и надлежно тя е банната от Facebook. Заради анекдот. Бил хомофобски и обиждал избрана група хора, въз основата на тяхната полова ориентировка. Добре, хубаво. Но дали тези строги правила се ползват със същия този хъс и жар към всички други групи хора? Надали. Например самият аз не мога да се сетя някой човек да е бил изпъден от Facebook поради това, че е разгласил анекдот по адрес на християните. Слочаеност? Даамане! 

Именно необятното пояснение на понятието “реч на омразата ” дава съображение на хората да се усъмнят, че това е добър критерий по отношение на кои изявления в обществените мрежи да стоят и кои не. Но стига сме се занимавали с нашите, българските проблеми. Същите, въпреки и в по-голям мащаб, се следят и в Съединени американски щати. Заради необятното пояснение на терминологията “реч на омразата ” и неразбираемия й юридически статут, мнозина в Съединени американски щати се питат: за какво това предписание се ползва толкоз изборно в епохата на обществените мрежи? Защо всеки може да плюе по Хилари Клинтън или Барак Обама, само че в случай че плюе по Доналд Тръмп, предстои на изпъждане от Facebook? Защо страниците на крайнодесния Алекс Джоунс са неразрешени, до момента в който страниците на крайнолявата организация Антифа не са? 

Не е изненада, че тези въпроси не престават да бъдат задавани в общественото пространство, а задоволителен отговор няма. Решение – също. А истината е елементарна: постоянно, постоянно се случва по този начин, когато политиката е тази, която дефинира кое наличие следва да бъде налично и кое не. Но политическите партии, организации, пристрастни медии и ръководени от пристрастни лица компании следват избрани идеологии. Кой подсигурява, че тези идеологии се стремят към истината? Идеолозите могат да претендират, че идеологиите им са истина, само че претенцията не е гаранция за правота! Преди време един мой прочут сподели: партиите промиват мозъци. Те постоянно се стремят да промиват мозъци. И надлежно всеки човек може да бъде манипулиран от тях. Даже ще бъде манипулиран и въобще няма да се усети, че е манипулиран. И ще служи на техните цели.

Има една панацея против операциите. Една гаранция, че човек няма да се поддаде на тях.. Ако хората се учат да мислят сериозно, е по-малко евентуално да попаднат в клопките на тайни теории и идеологически доктрини. 

Днес живеем в неповторим свят. Всеки има достъп до интернет, а това значи достъп до информация. Благодарение на този достъп, всеки се мисли за интелигентен. При това мъчно може да бъде уверен в противното – всеки има достъп единствено до тези мисли, които са затворени в личната му черепна кутия, а те от неговата позиция са най-гениални. Но интернет дава освен информация, а също по този начин естрада за самоизява. На фона на толкоз доста изявяващи се, доста хора не могат да дефинират кой от тях споделя истината и кой не. Социалните мрежи следват личните си правила и не разрешават изборно хората, които не се вписват в тях, само че надлежно отхвърлят да бъдат съдия на това кои вести са същински и кои “фейк ”. Това е действителността, дами и господа. Но бихме ли се съгласили Apple, Фейсбук и Youtube да бъдат съдия? Аз особено – не… 

Продължавам да съм на мнение, че в научната област работи най-хубавият съдия за отсяване на същинското от подправеното. Това е двойното рецензиране. В света е цялостно с учени, а учените също са хора, подвластни на своите пристрастия и страсти. Поради това всяка научна обява се подлага на т.нар двойно рецензиране или peer review – двама анонимни сътрудници, без да са наясно кой е авторският колектив, преглеждат предоставения труд и вземат решение дали той е заслужен за издание. Ако са съгласни, той се разгласява, в случай че не – не се разгласява. Вярно е – системата е основана от хора и като всяко нещо, основано от хора, може да бъде заобиколено. Макар и рецензентите да са анонимни и да не им е обявено кой е създателят на публикацията, той отново може да бъде разпознат, единствено като гледаме стила му на писане и литературата, на която се е позовал (вкл. автоцитатите). А и не всички списания следват правилото на двойното рецензиране – около появяването на интернет се нароиха доста он-лайн списания, които са подготвени да разгласяват всичко против възнаграждение. Това е проблем в университетския свят, за който към момента няма решение. При все всичко двойното рецензиране е най-хубавият аршин, който отсява истината от фалша. Да, и с него доста нелепости се разгласяват. Но пък без него щеше да е хептем. 

Не виждам обаче по какъв начин сходна система може да се приложи в всеобщия свят. Всяко мнение да предстои на критика, преди да се качи в обществените мрежи? Абсурд. Неприложимо е в огромни мащаби, а и необятната общност не би го схванала. Другата опция е самите обществени мрежи да станат арбитри. Но и това е неуместно. Както писах нагоре, те бягат от тази отговорност, а и хората не биха се съгласили някой различен да взема решение вместо тях. Има и още един значим аспект: изгонването на хора с ексцентрично мислене ще ги трансформира в мъченици измежду техните почитатели. Спомням си по какъв начин преди няколко години сложих без заобикалки въпроса пред публицисти, които тогава работиха в националното радио, по отношение на държанието на един техен сътрудник, станал печално прочут около язвителните си и пристрастни забележки по отношение на българските протестиращи и спортните изяви на един тенисист. Та те ми отвърнаха: сакън, недей. Ако той бъде изпъден, ще се трансформира в страдалец. Не е нужно. 

Точно това се случва през днешния ден с Алекс Джоунс. Той беше изпъден от обществените мрежи въз основата на критерии, които са извънредно мъгляви и с незнайна правна стойност. И това му саздаде статус на страдалец. Освен всичко Apple, Фейсбук, Youtube го изгониха в границите на часове. Този път читателите му няма по какъв начин да не си помислят, че всичко това не е било случайност, че не е имало съгласуваност или заговор… или другояче казано, интрига. Уви, вземането на ограничения съгласно неправилните претекстове налива вода в мелницата на хахо-хихитата.

Не, гоненето на хора наподобява, че не е решение. Решението е едно, само че дълготрайно: би трябвало мощна просветителна акция със специфични курсове по сериозно мислене. Включително преподаване на сериозното мислене като обособен предмет в учебно заведение. Само това е пътят. Само по този начин хората ще бъдат защитени трайно от операции. Трудно е обаче да се вкара сходна просветителна промяна – властите традиционно следват идеологии, които не се подлагат на подозрение и нямат интерес от различен вид образование също така, правилно на една или друга идеология. Никоя власт няма интерес от това хората да мислят сериозно и да подлагат на подозрение властовите решение. Но различен път няма – сериозното мислене е идея, която си коства да бъде подкрепяна.

Лошото е, че до момента в който хората всеобщо се научат да мислят сериозно, ще отнеме дълго време… Дали интернет и технологиите няма да се развият толкоз бързо, че да надскочат публичната еволюция… в случай че към този момент не са я надскочили?

Страх ме е да не се случи описаното от Джон Уиндъм в неговия разказ “Какавидите ”: “Силата на богове е била в ръцете на деца, знаем това; само че безумни ли са били тези деца, всичките ли са били безумни? ”…